В последно време не съм писала много в блога, защото нямам усещането, че има шанс да променя положението с гневните си критики. Най-много отново да започнат да ме предупреждават, че ще ме вкарат в психиатрията, ако не си мълча за ставащото с мен, което в интерес на истината не е толкова лошо на фона на миналогодишните заплахи, че ще ми видят сметката. Не съм запозната какво се случва и какво ми мислят по върховете в момента, но щом експериментът не приключва, може да се заключи, че ситуацията е без промяна - американците настояват мероприятието да продължи, в България са съгласни, а аз все така си понасям тежестта на цялата безсмислена подигравка с достойнството, издържливостта и търпението ми. Знам, че е много е лесно да прибавиш още месец, два или година страдание за нечия чужда сметка, особено когато действието се развива някъде далече, но за мен като потърпевша всеки ден е безкрайно дълъг и тягостен. Не смея да се надявам на положително развитие, за да не се разочаровам за кой ли път, но смея да попитам: с какво съм заслужила тази агресия спрямо личността ми и не мислите ли, че е време да я прекратите?

Днес предстои да опиша последните развития по казуса - официалното потвърждение, че никой не ме следи, не използва специални разузнавателни средства и логичното заключение, че имам нужда от психиатър, защото страдам от някаква много рядка болест, може би синдром на показното разследване:)

Проверката по незаконосъобразното използване на специални разузнавателни средства завърши със становище, че в българската и германска система на МВР няма данни за заведени досъдебни производства, криминалистическа и съдебна регистрация за мен. В допълнение към това полицейски служител се е свързал с майка ми с настояване да започна да лекувам манията си преследване, за да не се налага да ме вкарат принудително в психиатрията. Под чуждо давление посетих психиатър, който ми постави съответната диагноза и ми изписа лекарства, с които ще третира манията ми за преследване. Не знам какво да мисля за случващото се - нарочиха ме за жертва, тормозят ме повече от две години, а когато се опитах да протестирам, използваха блога ми и писмата, които писах с надежда да се избавя от ужаса, срещу мен. Заплахите са, че ако продължавам да изпращам жалби и не искам да пия хапчетата, които са ми предписали, ще минат директно на инжекции. Въпросът е: какво ще постигнат с подобни действия? Ще ме държат в латентно състояние, докато удължават сроковете за провеждане на експеримента? Този цирк го гледахме достатъчно дълго и смятам е време да ме освободят, а не да мислят как да ме тъпчат с хапчета и витамини, че да издържа колкото се може по-дълго.

Жалби и молби така или иначе няма да пиша, просто защото няма на кого; всички, на които можех да се оплача, отдавна са уведомени за проблемите ми. Остава блогът, който от самото си създаване се радва на добър интерес от публиката, но винаги е бил голям проблем за преследвачите. Днес бяха накарали майка ми, която никога не е ползвала интернет и незнайно от къде е разбрала за блога ми (навярно някой и е подшушнал), да занесе разпечатка от него на психиатъра като неопровержимо доказателство, че имам налудни мисли. Кажете ми, кой може да изтърпи такава гавра и за колко дълго време?

Моля за преразглеждане на възможностите за приключване на показните действия, защото няма да издържа дълго на продължващия тормоз, насилственото тъпчене с хапчета за мания за преследване и всичко друго, което хрумне на преследвачите.